Интервю на Мария Попова
 

Не крия, че съм очарована от чистите линии, меките тонове, вглеждането в детайлите, плътното и много майсторско звучене на добре построената композиция и артистичната фактура, както и от чисто човешката топлина, които струи от всички картини на Георги Железаров - независимо дали са селски пейзажи, изгледи от София или от някой магичен източен град, природни гледки.
Георги Железаров е роден през 1897 г. в с. Марчево, Благоевградско. През 1918 г. завършва специалност “графика” в Софийското художествено-индустриално училище при проф. Йосиф Питер. През 1920 г. е член-основател на Дружеството на независимите художници. Приживе има само две самостоятелни изложби - през 1924 г. в град Неврокоп и през 1941 г. в София. Негови картини са притежание на галерии и частни колекции в България, Франция, Германия, Финландия. Дълги години работи като хромолитограф в Държавната печатница. Автор е на много проекти за пощенски марки.
Интервютата с изкуствоведа Георги Тошев-Бени и с Ангел Железаров - син на Георги Железаров, направих в залите на Националната галерия за чуждестранно изкуство, където бе подредена юбилейна ретроспективна изложба на художника. Акцентът бе поставен върху два цикъла от творчеството му - “Български мотиви” и “Алжир”. Първият, чрез селски пейзажи и изгледи от София, показва красотата на българската душевност и бит, а вторият включва пейзажи от пътешествията на художника през 20-те години в Цариград, Мароко, Тунис, Флоренция и Алжир.
Може би седмици или месец преди това се бях запознала със сина на художника, който бе подредил негови акварели във фоайето на Аулата на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Първото ми впечатление бе за много чисти и въздействащи картини. Едва по-късно, когато прочетох различни критически текстове за художника и можах да видя цялата ретроспективна изложба, разбрах истинската сила на таланта на Георги Железаров.
Интервюто с изкуствоведа Вера Динова-Русева направих в дома й. Поводът бе нейната монография, посветена на Георги Железаров.
Националната галерия за чуждестранно изкуство откри юбилейна изложба по случай 100-годишнината от рождението на Георги Железаров. Художникът е оставил в наследство много свои живописни платна, акварели, рисунки, голяма част от които никога не са показвани пред широка публика.

На какво акцентирахте при подбора на картините, които представяте на изложбата?
ГЕОРГИ ТОШЕВ: Това са най-вече два цикъла. Единият е правен през 1927-28 година, когато художникът е бил за две години в Алжир, Тунис, Мароко. Голяма част от този цикъл се показва за първи път толкова цялостно и пълно. Другият цикъл, под общото наименование “Български мотиви”, представя главно мотиви от България. Акцентът е поставен върху старите български градчета, малките селца с интересна архитектура, улички, мегдани, изпълнени с работещи хора, както и нивите, хората на труда, които жънат, орат, вършеят.

Творчеството на Георги Железоров е доста разнообразно като жанр и тематика. Кои са отличителните черти на неговия стил?
При рисунките, това е най-вече тази простота, пестеливост. Много характерен за него е моментът на атмосферата на селцето, малкото планинско градче, най-вече в Рила, Пирин и селцата и градчетата около София. Интересно е, че той не акцентира върху конкретни битови мотиви, а търси тайнствеността на атмосферата, това, което приобщава зрителя към неговата творба, поради което обобщава или конкретизира отделни детайли.

Приживе художникът има две самостоятелни изложби - едната е през 1924 г. в Неврокоп и през 1941 г. в София. Дълги години Георги Железаров е забравен или непознат за публиката. До колко тази изложба напомня за един толкова талантлив наш художник?
Тези години на забрава може би идват от самото отказване, пренебрегване на очакванията на времето за една по-конкретна форма, за соцреализъм. Не мога да кажа защо се е оттеглил от художествения живот, но явно, че тези години са били и години на страдание, макар че в картините му има твърде много оптимизъм, твърде много светлина. Самият аз за първи път чух за Георги Железаров при случаен разговор с друг художник. Бях изненадан, че такова име съществува, че не съм виждал нищо от него, което породи у мен желание да се запозная с него. С двама мои колеги от Софийска градска художествена галерия се свързахме и за първи път закупихме за галерията няколко негови творби. Когато художникът, който бе почти 80-годишен, пристигна в Софийската галерия, носейки творбите, ние видяхме в очите му сълзи на изстрадано щастие. Явно, че интересът на една елитна галерия към него е било някакво отпушване, едно малко удовлетворение.
 
Защо смятате, че баща ви толкова дълго време не е представян пред публика? На какво се дължи това “невнимание” към неговото уникално изкуство?
АНГЕЛ ЖЕЛЕЗАРОВ: Трудно ми е да ви отговоря. Самият аз нееднократно съм си задавал този въпрос - защо действително след като е рисувал десетки, стотици, хиляди картини, е бил с понижено самочувствие. Той беше мълчалив човек, кротък, пословично трудолюбив. Виждаше, че рисува хубаво. Неговите колеги и приятели - Преслав Кършовски, Миладин Лазаров, Дончо Занков, с които често общуваше, харесваха картините му. Според мен той бе затворен в себе си творец и творчеството, което създаваше, бе утехата за всичките несгоди, с които се е срещал. Той е имал трудно детство (рано е останал сирак), още по-трудно студентство по време на войната, прекъсвал е, понеже е бил викан във войската. След това се е връщал, отново е взимал семестриални изпити. После и немотията у дома му. Били двама братя, които са се хранили благодарение на земята. Мисля, че постепенно всичко това се е трупало.

Кой е най-силният спомен, с който сте го запомнили?
С тази пословична трудоспособност, която притежаваше. От рано сутрин до късна вечер той бе сред природата, тя му беше ателието. Когато се връщаше, макар и гладен и изтощен, бе лъчезарно усмихнат - “Ето, нарисувах още една картина!” А картините се трупаха в неговата стая, защото нямаше ателие. Не зная, ако е разполагал с ателие и е имал възможност да работи, дали би придобил самочувствието на един действително добър художник. Даже и сега го наричат “забравен класик”.

Смятате ли, че сега в това трудно време, когато самочувствието на българина е спаднало, тази изложба, която представя чисто българската душевност, българския бит, ще спомогне по някакъв начин да се повдигне самочувствието ни като нация?
Безпорно това е ефективно средство. Не може българинът да не се вълнува от тази самобитност, култура, която е имал и която искаме отново да възродим. Именно в това е силата на неговите творби. Предполагам, че с това той действително е заслужил положителните чувства, които изпитват посетителите на изложбата. Той умееше да държи багрите в ръцете си и тези багри ще помогнат на много българи да разберат, че без българщина ние сме загубени. Това е нашият корен. Трябва да държим на него и това да ни дава едно самочувствие заредено с оптимизъм.
 
Наскоро се появи вашата монография за Георги Железаров. Кое ви накара да пишете именно за него?
ВЕРА ДИНОВА–РУСЕВА: Инициативата за написването на монографията ми за Георги Железаров дойде преди всичко от семейството на художника, което беше запазило всички негови картини. По-късно, след като започнах да работя и навлязох в живота на този творец, много силно впечатление ми направи 40-годишното мълчание около неговото творчество. В мен се засегна една болезнена струна – това е въпросът за справедливостта, за завистта и алчността у някои творци. А Георги Железаров е бил изключително благороден човек, скромен, възпитан, неславолюбив. Това толкова силно ме трогна, защото за годините, през които активно участвам в нашия художествен живот, видях много несправедливости сред художниците. Това ме накара с особена любов да се потопя в живота и творчеството на този наш чудесен пленерист, който докосва границите на нашия импресионизъм, защото ние, българите имаме своеобразен импресионизъм, различен от френския.

Има ли някакъв спомен, който ще помните винаги, когато изричате името Георги Железаров, нещо, с което той е оставил трайно впечатление у вас?
Мисля, че ме е трогнала главно неговата послесмъртна съдба. Трогна ме това, че близките на художника не захвърлиха неговите картини някъде по таваните, а се появи синовна благодарност да покажат едно чудесно изкуство на един чудесен човек. И когато кажа Георги Железаров, пред мен изпъква думата “справедливост”, “обществена справедливост”.
През 1941 г. той прави една чудесна изложба на мястото, където сега се намира дворът на Художествената академия – това здание вече не съществува, било е бомбардирано през Втората световна война. Изложбата е имала огромен успех и са направени много откупки. И след тази изложба започва мълчанието около него. Мисля, че пословичната българска завист, особено сред творците на изкуството, тук е дала своя страшен плод, още повече, че Георги Железаров е бил много скромен, благороден, не се е борил за признание, за пари, слава. Във времето, когато нашите художници, особено тези от 30-те години, са се борили за признание в обществото, този човек се е задоволявал с една малка заплата от Държавната печатница като художник. Той е бил чудесен художник-хромолитограф. Живеел е скромно и мълчаливо е рисувал – ежедневно, в дъжд, в сняг, от сутрин до вечер. Така е натрупал огромен брой творби, които сега основно се намират в дома на неговия син.

Книгата ви започва с едно интересно посвещение, което гласи: “На всички талантливи художници, изнесли кръста си на Голгота.” Това мълчание и завист около Георги Железаров ли е неговата Голгота?
Да, това е неговата Голгота и неговата благородна жертва да рисува, да живее за изкуството. Понеже наистина е бил много талантлив човек, той е носил бавно, ежедневно кръста си. И то в продължение на 40 години. Има и нещо друго. Аз не пиша първа глава, втора глава, а пиша икос 1, икос 2 - това е молитва за свято лице.

Споменахте, че името на Георги Железаров е било забравено дълго време. С тази изложба може би е дошло време за неговата реабилитация. Дали има място неговото творчество в днешното време?
Мисля, че вече направихме тази реабилитация с изложбата, със статиите, които се написаха, с моята монография. А едно реалистично изкуство винаги има място, защото то е близко до хората, близко до тези, които не са посветени в различните модерни направления. С творбите си Георги Железаров е обогатил развитието на изобразителното ни изкуство и с вкарването на целия този материал в научно обръщение ние обогатяваме историята на българското изобразително изкуство, на българската живопис.
Ноември 1997 г., София